Изглежда тази тема не интересува вече никого, след като всички опити да го публикувам се провалят. Знам, че текстът е дълъг за фейсбук, който не знам как работи и каква е разликата между личната стена и това място, на което сега пиша, но го пускам с идеята да стигне до повече хора, за да помислят.
Държавата: дойна или дървена крава
Изборът на генерален секретар на ООН през всичките 60 години е бил пословично непрозрачна вътрешна процедура, при която представителите на 15 страни – от петте постоянни членки на Съвета за сигурност и от десетте непостоянни – номиринат кандидат, който предлагат на Общото събрание, чието гласуване неизменно го е утвърждало (родът е точен – ставало е дума само за мъже). Петте с право на вето са имали (и имат) решаваща роля и кандидатурата, която се представя на събранието, е въпрос на договорка и компромис между тях. Досега пред публиката не е бил представян дори списък с номинираните, посочвани на ротационен принцип спрямо регионалните групи, една от които е Източна Европа, единствената без генерален секретар до момента.
Все пак пелтеченето на Д. Митов при номинирането на Георгиева, а и тялото на Борисов, сякаш буквално насадено на пачи яйца, излъчваха нещо, което човек не би очаквал от точно този модел политически мъже: престъпяне от крак на крак, конфуз, неудобство, с една дума – срам. Изглеждаше като сценка на приличие и кавалерство, на изиграно неудобство да се съобщи на жена, че е заменена с друга жена. Но това прикриваше по-автентичен срам – този от факта, че пак ние се отмятаме от думата си, от избора си, от себе си; че пак ние предаваме наш човек, комуто се бяхме врекли най-официално пред очите на света. Срам, че пак точно ние се оказахме податливи на принуда, че отново нас избраха, защото сме лесни, че за кой ли път нашите ръце извиха и клекнахме, че точно през нас и чрез нас се осъществява поредната международна дебелащина. Но има дори още по-дълбинен и недосъзнаван срам, поради който пиша тези редове.
Когато някой заменя някого с друг под натиска на трети страни, в това винаги има морална дилема и неприятно чувство за всички, с изключение на третите страни.
Когато някой овластен заменя някого с друг насред надпревара, състезание, изпитание, само целта – победа, успех, висок резултат на новия – оправдава подобно средство. Пълководецът заменя падналите войници с нови и никой не би тръгнал да търси сметка: целта (удържането на прохода, завземането на върха, спечелването на битката) оправдава средствата, победата във войната оправдава жертвите. По същият начин главнокомандващият заменя генералите, треньорът заменя играчи от отбора, шефът си сменя заместниците, лидерът прави рокади, държавният глава върти дипломати и шпиони зад граница. Навсякъде, където има съревнование, състезание, конкуренция, война, абсолютна цел с полза за мнозина, принципът за вярност и преданост работи едностранно, отдолу-нагоре, но не обвързва висшестоящите. Напротив, способността да жертваш своите (по правило по-низши, щом разполагаш със съдбата им) се счита за прерогатив на висшия държавник, великия цар, големия лидер, шеф, CEO, бос. Изборът на генерален секретар на ООН е надпревара между страни, региони, ориентации, приоритети, влияния и въобще интереси. В такова състезание сякаш няма място за сантименти, то по всичко прилича на политическа и дипломатическа война и в този смисъл решението на кабинета Борисов изглежда легитимно, смислено и оправдано.
Все пак дали отношенията между кандидата за генерален секретар на ООН, който понастоящем е генерален секретар на ЮНЕСКО, и държавата, понастоящем управлявана от избрано правителство, са от този състезателно-милитаристки порядък?
Да не би отношенията между един български кандидат за главния пост в ООН, който преди това сам, т.е. по други писти и коридори, си е спечелил поста в ЮНЕСКО, и българската държава да изискват държавнически рефлекс и да следва да се издигнат над вътрешната и външната политическа конюнктура?
Несъмнено има контексти, в които замените на един човек с друг се третират като предателства и са морално неприемливи. Когато мъж изоставя жена или обратното, има значение дали между тях лежи договор, писмено вричане пред Бога и пред хората, или не. Разделите и изневерите са считани за по-малко осъдителни от разводите, особено когато последните са предпоставка за моментални нови бракове. Религиите, както впрочем и светският закон, санкционират най-строго именно едноличната воля за прекратяване на брачния оброк.
Още по-обвързващи са отношенията между родители и деца. Отказът от подобна зависимост и задълженост при тях предполага крайно сериозна причина от морално естество, примерно, ако дете или родител е извършил държавна измяна или отблъскващо престъпление. Съответно, непровокираните предателства на деца към родители и на родители към деца се третират като особено позорни и отвратителни. Прочутият роман и филм “Изборът на Софи” улавят неизличимата вина на майката, спасила момчето си с цената на живота на дъщеря си, вина, която я обрича.
Отношенията между държавите повече от всякога изглеждат като управлявани от икономическия интерес. Но политическото на международно, междудържавническо равнище остава напрегнато между икономическото, от една страна, и една рудиментарна, но неизтребима форма на принадлежност към родово-семейното, отложено в нацията като ценното свое отвъд икономическото и социално-класовото.
Впрочем, противно на очакването, предателството спрямо семейството и съответно инцестът не са най-голямото предизвикателство към пристойността и моралното чистоплътие и в миналото, и днес. Какъвто и да било вид сексуални отношения в рамките на човешкия род, включително и инцестните, винаги са се третирали като по-малко осъдителни от тези с представители на различни животински видове, като за особено перверзни и отвратителни биват схващани тези на жени или пасивно приемащи мъже с несъразмерно големи животни, особено когато в резултат на тях се пръква поколение – Минотавъра, Човека-слон.
Проблемът с новопосочената обаче е че тя е всъщност отновопосочена: преди време отказала на същия този премиер, сега тя кандисва под външно, чуждо влияние. Ако държава ще се отказва от дъщеря си, няма как да ѝ е уютно да трябва да припознае онази, която ѝ е отказала, но е приела от други онова, за което я е молила тя самата. Ако някой се отказва от дъщеря си, на която се е врекъл, защото, видите ли, не се справяла, в това има сериозен морален проблем. Ако обаче заменя тази дъщеря с персона, която вече му е отказала волята за припознаване, а сега му се предлага и налага през трети страни, тогава нещата преминават от морално осъдителни към мерзки и перверзни.
Бокова е корèна, че не се е отметнала нито от баща си, нито от Путин, батюшката, на чиято подкрепа уж се радвала, и затова заслужавала да бъде заменена от свръхамбициозната технократка и агент на Меркел и Сорос Георгиева. Без да прекалява със синовната си обвързаност с родината, Бокова е далеч по-наша от Георгиева, която по данайски ни пробутват като троянски кон, за да мине за адет през родните порти от Европа за-към Света. И не е ли държанието на Бокова по-достойно пред лицето на една държава, която – принципно управлявана шуро-баджанашки и родово-семействено – сега взе, че се наметна с дървена крава и в резултат на това се пръкна – кристализира – този чудовищен Минотавър, за което неясно къде ще търсим вбъдеще спасителен лабиринт.
През 2016 нещата се променят. По настояване на президента на Общото събрание на ООН Могенс Ликетофт страните са приканени да излъчат по един кандидат директно пред Общото събрание, пред която той отговаря на въпроси в продължение на часове. Новата ситуация с по-активна въвлеченост на страните-участнички в избора променя контекста за всички. От една страна, големите играчи като Германия, които не са членове на СС, виждат шанс да манипулират избора предварително, през националните номинации, за да осигурят компромисна фигура. Страни от регионалните групи, особено тези от Източна Европа, не желаят да пропуснат историческия шанс за региона си и също се активират, дори в полза на кандидат от различна националност и различен от националната номинация. Мощното включване в надпреварата през юни на силната аржентинка Сузана Малкора, с ноухау от ООН, но без вътрешната съпротива, уязвила новозеландката Кларк, върна Кристалина Георгиева в играта. Изглежда тъй, сякаш и Германия, и Сорос, и някои източноевропейски страни, и десните сили в България и сред дипломатическите ни кръгове са видели шанс в новата конюнктура и са поставили пред правителството все същото искане официално да номинира веднъж непосмялата преди година и половина Георгиева.
Както личи, контекстът на тези отношения е семейно-родов и в този смисъл е консервативен, традиционен, първичен, а по този начин и същностен, фундаментален. Едип убива баща си и се жени за майка си Йокаста, Лай провожда новородения си син Едип на смърт, Федра възжелава Иполит, син на мъжа ѝ Тезей, Медея убива децата си, а Антигона погребва брат си-предател Полиник против волята на властта. Митологията е пълна с ексцесивни нарушавания на родовия дълг (но и с ексцесивен отказ той да бъде нарушен), всички те с трагичен изход. Това е типична традиционна форма за санкция, за справяне с импулса за предателство спрямо рода и семейството. Подценяващите родовите отношения са наказани точно толкова, колкото инцестно надценяващите ги.
Сега да се върнем при случая с Борисов, Бокова и Георгиева. На пръв поглед отношенията между правителството и кандидата за генерален секретар са отношения на представителство – държавата решава кой да я представлява в надпреварата с други. В случая с Бокова и българската държава изглежда инициативата не идва от страна на държавата: нито когато правителството на Орешарски подкрепя кандидатурата ѝ, нито когато следващото правителство решава най-накрая официално да я внесе. Поради своя ранг в институция като ЮНЕСКО и международния си опит, контакти и престиж, както и поради естеството на работата, която предполага повече безпристрастна задълженост към всички страни, региони и континенти в света, отколкото лобистка обвързаност с нация, регион или дори континент, Ирина Бокова контраинтуитивно се явява равностойна в отношенията с българската държава. Националната принадлежност на големите творци, учени, ръководители на международни организации и на транснационални компании е важна по-скоро за самите нации, отколкото за света и човечеството, за които е важна изключителната личност. В случая Ирина Бокова е разполагала с верния усет първо да заяви кандидатурата си за поста в ООН (без съмнение първо в качеството си на генерален секретар на ЮНЕСКО) и после да поиска формална подкрепа от държавата, от българските правителства. Активната страна в тези отношения не са правителствата, а личността-институция, която поисква и бива разпозната от държавата като своя. Това променя контекста, динамиката и характера на отношенията. Казано направо, те престават да бъдат политико-представителни и влизат по-скоро в режима на родово-семейното припознаване и признаване за своя на поданицата, на дъщерята (всъщност, с оглед на неравностойния международен престиж, и на майката, но да забравим засега тази мисловна посока). Бокова, която беше провела битката за шеф на Юнеско практически сама и от чийто успех българската държава като да беше най-учудена, пожела подкрепа, от която се нуждаеше все повече в променящия се контекст на повишена въвлеченост на страните. Тази подкрепа предполагаше нейното разпознаване/припознаване от страна на държавата, която по този начин се задължаваше да се държи като отговорен родител, било спрямо преуспялата си дъщеря, било спрямо блудната си, но завърнала се щерка, в зависимост от гледната точка. Чрез акта на припознаване държавата влиза в отношения, които оттам-насетне са поставени на друга, традиционна, фундаментална, родово-семейна основа. Тези отношения задължават призованата и откликналата чрез разпознаване страна – държавата. Дъщерята е призовала държавата-майка и тя е откликнала на този зов и се е ангажирала да предостави безвъзмездната си родителска помощ. Това, което в момента става, не е заместване на една представителка на страната с друга, а публичен отказ на родината от дъщерята и заместването ѝ от друга поданица, този път вече като излъчен представител. Отказът от дъщерята в името на представителката става уж в името на ефективността – на предполагаемо по-големите шансове на посочената. Но тук има и осъзнато абдикиране от родовата морална задълженост на родината-майка към дъщерята, успяла там, където националните или регионални ангели така и не са посмявали да пристъпят.
Борисив и Митов очакват да им кажат кой да е ген.секр.
Ирина Бокова, която през 2009 успя да изиграе картите си така, че да спечели с 31 срещу 27 срещу сочения за фаворит египетски кандидат Фарук Хосни, е излъчила своята кандидатура за генсек на ООН именно в този контекста на непрозрачност и вътрешноведомствени приоритети, компромиси и договорки. През 2014 тази кандидатура е подкрепена от правителството на Орешарски. Новото правителство на Борисов обаче се бави с официалното внасяне на кандидатурата ѝ в ООН. То я внася едва когато Кристалина Георгиева, публично спрягана отвън и отвътре като възможна нейна алтернатива, официално заявява нежелание да се отказва от поста си в Еврокомисията. При липса на равностоен кандидат, а и под натиска на коалиционния партньор АБВ, правителството дава формална подкрепа за вече работещата за избора си Бокова. В края на краищата, Бокова, веднъж вече изненадала българските елити с успеха си за ЮНЕСКО, току-виж и сега се справила, явно притежавайки непознати за нашите ширини кулоарни умения и изкуства на компромиса. Не е тайна, че точно способността ѝ да избягва кофронтации, умението ѝ да лавира и балансира между страните и регионите ѝ позволиха и избора, и преизбирането за шеф на ЮНЕСКО.
Какво разбираме от този текст?
1. Че има хора, за които шикалкавенето на Борисов не е останало скрито?
2. Че Борисов и Митов съзнават, че са прости пионки в ръцете на по-големи държави?
3. Че каквото и да се случи, Ирина Бокова излиза най-малкото като морален победител от тази битка?
Прочетете повече за Бойко Борисов 
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар